Д-р Георги Проданов е преподавател по политически науки, главен асистент в Нов български университет. Изследователските му интереси са в сферата на политическите елити, международните отношения на постсъветското пространство и Близкия Изток. Автор на главата „Качество на демокрацията и качество елитите“, в колективната монография „Качеството на демокрацията в България“ (2015). Член на редакционната колегия на списание Scientific Papers of the Gdańsk School of Higher Education и списание „Политически анализи“ при департамент „Политически науки“, НБУ.

 

Относно външната политика на Тръмп, анализаторите смятаха, че ще бъде един от малкото президенти – изолационисти в историята на САЩ. След четири месеца на поста, можем ли да кажем, че външната му политика в действителност е изолационистка?

Тези четири месеца показаха, че темата изолационизъм беше основно за вътрешна употреба и то в предизборната ситуация. Да, първите му действия бяха насочени и в тази посока, Тръмп оттегли участието на САЩ от Транстихоокенското партньорство, а в проектобюджета на страната за 2018 г. ресурсите за Държавния департамент и донорски организации като USAID са значително ограничени, а именно чрез тях щатите финансираха външните си партньори.

В момента обаче е видимо, че намеренията за изолационизъм не са приоритет. Нещо повече, явно в момента Тръмп търси във външнополитическите действия, възможност да разсее фокуса от проблемите около собствената си персона и начина си на управление. Начин, защото тук стил е неточна дума. Дори и да е имал намерения за някакво оттегляне на САЩ от международните дела, той постепенно бе принуден да заложи на външнополитически акции, за да минимизира пораженията от вътрешнополитическите си неуспехи. Имам предвид проблемите му с Конгреса, фиаското на антиимигрантските му укази, блокирането на опита му за спиране на „Обамакеър“, странните уволнения и назначения в Белия дом. Все неща, които рушат и без това компромисния му имидж, който в момента е на рекордни ниски нива.

Външната политика на Тръмп до момента е на принципа на флипера – стреля напосоки и се опитва да контролира последиците, както се прави с топчето в популярната игра. В случая, действията му могат да се превърнат в снежна топка и да се върнат към него. Тоест последиците да се превърнат в щети. Не ви ли изглежда обидно лесно за САЩ вземането на решения, само защото президентът е убеден, че нещо е добро или лошо, както се случва в момента? Не случайно единственият фанфарен резултат от действията му, освен ракетите в Сирия, супербомбата в Афганистан и заплахите към Ким, е подписването на договора за продажба на оръжие на Саудитска Арабия. Сделка, новините около която бяха много „тръмпизирани“ т.е. преувеличени. Тя, макар и внушителна, не е особено изненадваща, защото голяма част от нейните параметри са договорени още при администрацията на Барак Обама. Да, има потенциал да се увеличи трикратно в следващите десет години, но е сигурно и че елементи от нея ще срещнат сериозен отпор в Конгреса, и рискът хвалбите да са единствената полза за Тръмп е голям. В този ред на мисли, можем да очакваме и други подобни „постижения“ във външната политика на Тръмп, значими само медийно.

А, отвъд темата, изолационизъм в XXI век е невъзможен, още повече, че става дума за страна като САЩ, но това трябваше да го осмислят американските избиратели преди време.

 

Отношенията с Русия се превърнаха в най-обсъжданата тема, откакто Тръмп е президент, а и преди това в предизборната кампания. Можем ли да кажем, че до този момент отношенията Тръмп – Русия са по-скоро в центъра на вътрешната,отколкото на външната политика. И каква посока на развитие предвиждате за тях?

Темата Русия е скелетът в гардероба на Тръмп, може би най-заплашителният за американските интереси и за бъдещето му като президент. Не само заради предполагаемите му връзки с руски фактори по време на кампанията, случката с Лавров, или разследванията, които текат срещу него за пране на руски пари и контакти с официални, и тъмни руски субекти.

Основната грешка в тази посока е, че Тръмп, позволи Русия да създаде впечатлението, че разполага със стратегическо предимство в разрешаването на проблеми като тези в Близкия Изток, което не се беше случвало отдавна. И още, изглежда, че в момента Русия има достъп до Белия дом, какъвто не е имала от векове. Уволнението на Джеймс Коми засили впечатлението, че президентът крие неща и бяга панически от осветляване на контактите му с Путин. Нещата се допълниха и от това, че веднага след уволнението на Коми, Тръмп прие руския външен министър и посланика им във Вашиннгтон, който е централна  фигура в разследването на връзките между Тръмп и Русия по време на изборите. На тази среща е обсъждана среща на върха между Тръмп и Путин през лятото, вероятно юли, по руска инициатива. Това подсилва впечатлението, че Русия е водещият фактор в отношенията между двете страни за момента.

Разбира се, не трябва да мислим, че промяната на политиката на САЩ към Русия е нещо невъзможно и непотребно, особено когато се касае за теми и места, в които глобалните интереси го изискват – Северна Корея, Близкия Изток, Северна Африка. В случая обаче основният проблем е, че при Тръмп, личният момент във връзките с Москва надделява. А логиката на политиката е различна от тази на отделната персона, била тя и президент на САЩ, особено когато се касае за емоционални и еднолични решения. Липсата на ясни отговори на проблемите на президента по темата Русия и впечатлението за изпускане на инициативата спрямо нея, ще продължи да бъде коз в ръцете на опонентите на Тръмп.

 

Относно скандала от миналата седмица, когато стана ясно, че Тръмп е споделил секретна информация с Лавров. Може ли да се твърди, че сериозна последица ще се окаже това, че информацията е споделена първо с Русия, а не с ЕС? В този ред на мисли в четвъртък предстои Тръмп да бъде на среща на НАТО в Брюксел, очаква се да бъде посрещнат от демонстранти. Какво да очакваме от него там?

Кошмарно е съчетанието на поведенческото непостоянство на Тръмп и това, че по силата на волята на американците той представлява глобална сила, с глобални интереси и ангажименти. Кошмарна е и лекотата, с която взема решения, които след това са предмет на тълкуване и обяснения „защо го направи“, седмици наред. Случката с Лавров е продължение на стремежа на Тръмп да не се съобразява с правилата и отношенията в американската политика, които е наследил.

Не очаквам тежък разрив в отношенията с ЕС и ролята на САЩ в НАТО, доколкото се касае за особено деликатна тема, свързана с интересите на оръжейния бизнес и лобитата му. Мисля, че за момента именно тях Тръмп се опита да успокои със сделката в Саудитска Арабия. Дано бизнес подхода му не стигне до там, че да предложи на съюзниците си в Европа, също да напазаруват американско оръжие и технологии – бих казал, че подобна идея е в негов стил. Категорично, няма съмнение, че темата за ролята на Европа в алианса и увеличаването на ангажиментите й към сигурността е актуална и предстои да има развитие, в посока на тяхното увеличаване. Не съм склонен обаче да приема, че Тръмп би инициирал промени в стратегията на САЩ в Европа, най-малкото защото тя е място, където американските войници все още се разхождат спокойно. Има много по-горещи точки, където проблемите са категорични по-сериозни и по-вероятно САЩ на Тръмп биха се опитали да споделят ангажимента за тях със страните от НАТО.

 

На текущата серия от посещения на страни в Близкия Изток Тръмп подписа със Саудитска Арабия серия от сделки, които циментират военното и икономическо партньорство между двете страни. Става въпрос за военна помощ на стойност 110 милрд., която бива определяна като най-голямата военна сделка в историята на САЩ. Какво означава този ход и срещу Иран ли е насочен? Днес Тръмп е на посещение в Израел и колко е важно посещението му там?

Както вече споменах, според мен сделката със Саудитска Арабия на първо място е реверанс към американското оръжейно лоби. На следващо място идва фактът, че САЩ имат нужда от качествено нов, активен, стратегически  съюзник в Близкия Изток и то сред арабските държави, който да е в състояние да поддържа сигурността в региона. След срива на Египет и събитията в Турция, балансите в Средиземноморието и Близкия Изток имат нужда от преконфигуриране и избягване на тежестта, отговорността за тях да се носи основно от американците. В момента стратегията на САЩ има две основни измерения. От една страна, Вашингтон преосмисля доскорошния си подход да бъде основна военна сила в регионалните конфликти и оставя локалните играчи да поемат по-значима роля. От друга, САЩ се фокусират върху това да поддържат баланс на силите в региона. Саудитска Арабия пък е гравитационният център за сунитите по света. От тази позиция тяхна основна цел е да блокират влиянието на Иран и на шиитите като цяло. Основен похват, който ще прилагат е създаването на коалиция от съюзници, които при нужда да предоставят подкрепа от въздуха на местни групировки със сходни цели, нещо което видяхме вече във Йемен. Саудитска Арабия пазарува от години сериозни количества високотехнологични оръжия, които им дават добър потенциал да провеждат сложни военни операции – поне в регионален мащаб. Подчертавам, че това не са идеи на президента Тръмп, а нормално развитие на американската политика в региона, по-скоро резултат от идеите на силния екип военни, които го подкрепят – т. нар. „генерали на Тръмп“, начело с шефа на Пентагона, ген. Матис.

При тази картина е нормално, Саудитска Арабия да има водеща роля в заявленията за създаването на „арабско НАТО“, включително и по финансовите въпроси, свързани с това. Пресилено е обаче да се очаква, че то трябва бъде агресивно насочено срещу Иран и шиитската ос, и стремежът на Тръмп да актуализира демонизирането на Иран, за да подсили нормализацията на арабо-израелските отношения, ми изглежда театрален. Споменах вече за генералското лоби зад Тръмп, именно то търси фигурата на врага в лицето на Иран, защото когато има ясен враг е най-лесно да се организират „добрите“. Към днешна дата обаче си мисля, че е прекалено елементарно е да бъде продължавана темата за „оста на злото“, след стоплянето на отношенията между двете страни при управлението на Обама и с преизбирането на президента Рохани, един многофункционален и опитен политик. Очаквам Иран да продължи курса си за нормализиране на отношенията със Запада и тази антистратегия на САЩ да се промени. Интересна би била среща на Тръпм с Рохани – ето това би било исторически пробив в отношенията между двете страни.

В сегашната ситуация, Тръмп основно продължава да бере плодовете на политиката от времето на Обама за намаляване на намесата в региона. Е, със сигурност в историята ще останат оригиналните впечатления, които остави от ефектните си срещи с крал Салман ал Сауд и с Нетаняху. В някаква степен си направи симпатичен PR, дори с това, че беше първият политик, летял с директен самолет между столиците Риад и Тел Авив от 80 години насам, с което постигна нов прецедент в отношенията между араби и израелци.

Израел е най-сигурният съюзник на САЩ в региона, но и държава, която умее да се грижи за собствените си интереси по неповторим начин. Заявлението на Тръмп за израелско-палестинското споразумение, като неразделна част от новия регионален ред е изключително важно, доколкото е сигнал за натиск и възможно прегрупиране на интересите в региона. Отклоняването на вниманието в посока общ арабо-израелски блок спрямо Иран, като цена на мира, според мен обаче е политическа наивност. Не смятам, че Нетаняху ще приеме идеите на Тръмп на сериозно.

 

Тръмп вече заяви с характерното си политическо говорене, че по отношение на външната политика иска да бъде непредвидим. Какво обаче вие можете да предвидите, какво да очаква света от Тръмп през лятото на 2017-та?

Няма как да има предвидимост в политиката на САЩ при управлението на Тръмп, при липсата на ясно формулирани външнополитически цели и стратегия за реализирането им. Началото на първата международна обиколка на Тръмп показва, че той получава огромен (и като цяло незаслужен) кредит на доверие от традиционните партньори на САЩ.

Оптимистичното очакване е, че това ще е сигнал към администрацията му да стабилизира външнополитическите си ходове и внесе нужната предвидимост за дипломацията на една глобална сила. Песимистичното… още по-големи изненади, макар че на мен ми липсва въображение, какви точно могат да бъдат… война със Северна Корея не предвиждам.

Със сигурност можем да очакваме интересни времена, доколкото онова, което се случва в Белия дом засяга и България, и света, в който живеем. Ще разберем, може би донякъде, дали действително щатите са имали нужда от бизнес подход в политиката си, или Тръмп е просто куха политическа екзотика. Познатите ни международни отношения има нужда от сериозно преформулиране, но дали той е човекът, който ще бъде архитект на новият глобален свят и сигурност? Именно, защото Тръмп е непредвидим, то отговорът на въпроса, какво да очаква света от него, може да бъде различен: от добри новини до импийчмънт

 


Leave A Reply