Въпросите на паметта съпътстват новото правителство от всъпването му във власт. Първите скандали около него бяха със снимки в социалните мрежи на представители на властта, препращащи към фашизма. Напрежение породи и започването на демонтажа на паметника „1300 години България“ пред НДК, като се стигна до умишлено запалване на крана, който го демонтираше. Пред подписване е и Договорът за добросъседство с Македония, който би трябвало да урежда проблемите на историята или по-скоро на паметта за нея. Но най-голям проблем се оказа искането на БСП паметникът „Бузлуджа“ „да й се върне“.
снимка: Мария Милкова
В случая намерението на социалистите е ясно. То стана ясно и на правителството, както разбираме от публикуваната в сряда стенограма от заседанието на Министерския съвет. Ходът е атака на опозицията, която цели раздор в коалицията, констатира министър-председателят. Ако БСП искаха „Бузлуджа“, щяха да я вземат и „стопанисват“ преди време, а не сега, когато от февруари са в сила промени в Закона за държавната собственост, забраняващи безвъзмездното й предоставяне на партии.
снимка: Мария Милкова
Когато БСП са на власт реставрацията на миналото е неудобна, когато са в опозиция тя е точно това, което им трябва. Трябва им, защото когато правителството демонтира паметници, те ги възраждат, или поне такова трябва да бъде внушението. Странното е, че решават да бъдат благодетели, когато са в опозиция и „Бузлуджа“ внезапно става приоритет.
снимка: Мария Милкова
Какво обаче трябва да имат предвид управляващите, когато опозицията се заиграва с паметта?
Миналото не е монопол на властта, но в полза на властта е тя да стопанисва паметта. Не е политически мъдро обаче, бидейки държавна собственост, историята да се оставя на съда на времето, дори когато тази история е криминализирана. Нелогично е да бъдат изтрити веществените доказателства за престъпника, нали?
снимка: Мария Милкова
Към историята е необходима особена политика, защото историята не е политически неутрална.
Нещо повече: политически оправдано е да се заличава само при династични форми на управление, защото когато властта се наследява, тя не може да си позволи да наследи и лошите гени. Но когато властта се легитимира не сама по себе си, а от субекта си, триенето е опасно. То напомня на субекта на властта, че тя съществува като еднолична – държи живота и смъртта на субекта си, или в конкретния случай – на паметниците си.
снимка: Мария Милкова
А паметниците сами по себе си не са опасни (освен ако не се рушат). Те имат една проста функция – те са най-елементарният начин за помнене. Дават на съзнанието цялата информация – обозначават мястото, времето и събитието. Но те не връщат във времето. Формират спомена, но не и мисленето. Опасно е мисленето за миналото. То е политически значимо и политически манпиулируемо. А носталгията е най-вредната форма на мислене за миналото. Защото тя съдържа желанието за връщане към него.
снимка: Мария Милкова
От тази опасност се заражда и практиката на осъждане на миналото – damnatio memoriae. От съвременна гледна точка античният модел на принудителна амнезия изглежда варварски. Той е лишен от смисъл, най-малкото никога не е действал. А и всички действия спрямо миналото са опасни – те са действия с изтекла давност, напразен реваншизъм. Миналото не се поправя с чук и длето. Всъщност обаче в осъждането на спомена за миналото се крие мъдрото прозрение на Античността, която отказва да живее в перверзията, повеляваща да се учим от лошото като живеем в паметта за него.
снимка: Мария Милкова
Но днес се налага да бъдем непременно съвременни. И в този ред на мисли премиерът Борисов е прав – полезен ход няма. Обратно на популярното политическо мислене реставрацията на паметниците не означава реставрация на миналото. Мълчанието по отношение на проблемите на паметта обаче говори по-категорично от паметниците. Паметниците не подлежат на морален съд.
снимка: Мария Милкова
Затова може би единственият полезен ход е държавата да реставрира паметника „Бузлуджа“ и да го отвори за туристи. Така, освен, че ще се генерира приток на приходи в държавната хазна, ще се види, че рубинената звезда на Бузлуджа всъщност е стъклена. По отношение на историята най-добрата политика е да се съхранява цялата истина. Всяко волно или неволно митологизиране е извънредно опасно.
