На 18 юли (по стар стил 6 юли) 1837 г.  в Карлово е роден Васил Левски. Днес, 180 години по-късно, в годината на Апостола на свободата, ние честваме неговото рождение, за да засвидетелстваме своята почит към националния герой, който отдаде своя живот в името на Отечеството.

Снимка: informo.bg

Снимка: informo.bg

 

За целта на 11 януари бе учреден Национален инициативен комитет за отбелязване на рождението на Апостола на свободата, който се зае с организирането на поредица от събития, часто от които можете да проследите в следващото видео.

Каквото и да се напише за това кой е Васил Иванов Кунчев, със сигурност ще бъде повече от недостатъчно- думите са малко, а клишетата – прекалено излишни. Какво обаче ни завещава Апостола – кои са уроците му, които паметта на народа има дълг да съхрани и да си припомня в днешното време на междуособици и смут, кои са загадките, които Дяконът оставя след себе си? Потърсихме отговорите на тези проблеми заедно с проф. д-р Пламен Митев, за да се докоснем в този ден до духа и душата на Васил Левски. Проф. д-р Митев е преподавател по история на Българското възраждане в СУ “Св. Климент Охридски” и един от специалистите, които обстойно са изследвали личността и делото на Апостола. Автор е на редица книги, монографии, студии, учебници и статии по българска история.

левски

 

Защо в очите на българите Васил Левски е толкова велик?

Сравнявайки Апостола на свободата не само с останалите ни възрожденски дейци, но и с всички по-ярки политически личности от средновековната и новата българска история, без никакво колебание могат да се изведат поне четири аргумента, които по безспорен начин го открояват и го превръщат в действително най-популярната и най-обичана фигура измежду националните герои на България.
На първо място ще отбележа, че идеалът на Левски за независима, целокупна и силна България изразяваше и продължава да изразява в синтезиран израз най-съкровените въжделения на българите през цялата ни многовековна история. Апостола вярваше във възкресението на свободна България и посвети цялата си енергия на постигането на тази цел. Което е по-важно обаче, с конкретната си дейност по подготовка на националната революция, той предаде своята вяра на последователите си и ги накара да осъзнаят, че съдбата им е в собствените им ръце.
На второ място ще откроя изграждането на вътрешната комитетска организация. При изключително трудни условия, под ежедневната заплаха да бъде разкрит от тайната полиция на падишаха, само за две-три години Дякона съумя да направи нещо, което никой преди и след него не успя да постигне – да спечели сърцата и умовете на стотици съмишленици и по такъв начин да създаде една широка, стройна и конспиративна структура, разпростряла се из по-важните от стратегическа гледна точка селища на Мизия, Тракия, Македония и Добруджа. И тук не е толкова от голямо значение какъв точно е броят на сформираните до края на 1872 г. комитети. По-важно е да се отбележи, че Левски превърна революцията в общонародно дело и че той успя да постигне това в момент, когато вниманието на българите беше раздвоено между духовната и политическата свобода, когато една част от елита на нацията отхвърляше въоръжената борба и по примера на черковното движение обвързваше решаването на българския политически въпрос с мирните средства и с Танзиматските реформи, а друга част – в лицето предимно на емиграцията, убедено защитаваше необходимостта от външна подкрепа.
Третата причина за нетленната харизма на Апостола виждам в неговата необикновена личност. С цялата си революционна дейност той беше и продължава да бъде пример за това какви качества трябва да притежава големият политически лидер. Левски не притежаваше университетски дипломи, но трудният му житейски път го беше научил, че за да поводеш цял един народ на заколение, по пътя на собствената му Голгота, е нужно не само да имаш визия за това какво трябва и как трябва да се направи, но и с личния си пример да покажеш, че това за което зовеш е наистина постижимо, че саможертвата не е само думи, но и дела, че да ръководиш означава и да носиш отговорност.
На четвърто, но не и на последно място, ще отбележа идеите на Левски за бъдещия свят. Представите на Апостола за бъдещето на свободна България очертават един нов, непознат и бленуван от всички българи свят, свят на истинната демократска република, на справедливостта и на равенството пред закона, свят, в който няма да бъдеш преследван за политическите си идеи или за религиозните си вярвания, свят, в който независимо от етническия си произход всички ще имат равни права и задължения, равни шансове и възможности за изява.

Васил Левски, паметник

 

Познаваме ли добре делата и заветите на Апостола?

Ако говорим за делата на Апостола, отговорът ми е – и да, и не. Да – защото, благодарение на усилията на няколко поколения изследователи, известните ни до момента документални свидетелства за Васил Левски са добре проучени и въз основа на тях днес разполагаме със сравнително подробни научни и популярни публикации за житейския път на Дякона. Не – защото, поради конспиративния характер на дейността на Апостола, част от неговите дела остават все още забулени с много неизвестни. Да не забравяме и още нещо. Било заради превратностите на времето, било поради немара към миналото ни, значително количество исторически документи са били изгубени или унищожени още в първите години след Освобождението, което допълнително затруднява запълването на всички празноти в биографията на Левски.
Що се отнася до заветите на Васил Левски, за разлика от Георги Раковски или Любен Каравелов, той не ни е оставил голямо писменно наследство. Единствените автентични източници, по които можем да възстановим неговото идейно кредо са прословутата „Нареда”(изготвена през 1871 г.), личното тефтерче и кореспонденцията му. Сред най-важните послания пък, които той ни е завещал, ще откроя идеите за демократската република, за личната и за народната свобода, за равенството пред закона, за отговорността и за морала на водачите. Ще си позволя да отбележа и още две неща. Първо – поглеждайки назад във времето, лесно можем да установим, че всяко поколение българи разчита заветите на Апостола по свой, обагрен от духа на собственото си политическо злободневие, начин. И второ – често и с лекота се позоваваме на словото на Левски, но дали и доколко служим честно, вярно и всеотдайно на своето отечество като него? Влагаме ли в ежедневната си работа поне малко от неговата вяра, от неговото любородие, от неговата готовност за самолишение и саможертва в името на народните интереси?

Вечен ли е Левски?

„Вечността” и „преходността” са понятия, по които мъдреци от разни епохи и от различни философски школи са спорили и продължават да спорят. В този смисъл не бих си позволил да празнодумствам в отговора си на вашия въпрос. Позовавайки се на самия Апостол („Ако е за в Българско, времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме”), ще изразя убеждението си, че докато България я има като държава, името, делото и заветите на Левски няма да бъдат забравени.

 

Снимка: informo.bg

Снимка: informo.bg

Кои са най-големите митове около личността на Васил Левски, които продължават да се пишат в учебниците ни по история?

В годините на т.нар. ни преход въпросът за митовете в учебниците по история периодично приковава вниманието на българската общественост. Започналата през 90-те години на отминалия ХХ в. кампания за пренаписване на учебниците доведе само до частични резултати, защото, дали от престараване пред новите ни „по-велики братя” или като логична последица от „новите идеологически моди”, се стигна до смачкване и преиначаване на родната ни история. Напъните за промяна не подминаха и епохата на националното ни Възраждане и особено национално-освободителните борби на българския народ. Важни събития и ярки личности от българския ХІХ век отпаднаха от учебните програми, други трябваше да се вместят в 1-2 изречения. Намериха се и автори, които посегнаха и на Левски. Така, вместо да се подходи внимателно и разумно към изчистване на действително съществуващите в българската историография митове около личността на Апостола, се получи обратния ефект – образът и делото на Дякона започнаха да се реконструират в духа на един още по-романтично-героичен канон, при който инакомислието е невъзможно.
Ще дам конкретен пример с твърдението, че Левски налага идеята за независимост на освободителните борби на българския народ от външни сили. За професионалните историци отдавна е ясно, че няма балкански народ, който да е отхвърлил чуждото агарянско иго в резутат на самостоятелни действия. Левски е прагматично мислещ политик. Той също е осъзнавал, че българският политически въпрос е част от големия Източен въпрос и в този смисъл всяка самостоятелна акция би срещнала съпротивата на всички заинтересовани велики сили. Новото при него не е, че е отричал външната помощ въобще, а че е искал първо българите да се подготвят за бъдещото въстание и тогава, съобразно политическата обстановка, да се прецени с кого бихме могли да се съюзим.

До колко може да вярваме в създадените през годините тези относно гроба на Апостола?

Колкото повече години ни делят от гибелта на Левски, толкова повече хипотезите за местоположението на неговия гроб и за неговото евентуално препогребение се множат. Ако преди няколко десетилетия спорът се водеше само около църквата „Св. Петка Самарджийска”, то днес в публичното ни пространство се коментират поне още пет възможности – църквата „Св. Николай”, пред сградата на днешното Министерство на земеделието, в градинката срещу Софийската математическа гимназия, в района на ул. „Оборище” и Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, в основите на паметника на Апостола. Големият недостатък на всички придобили популярност твърдения е, че те не се подкрепят от никакви автентични документални свидетелства. Съответните аргументи „за” се извличат от непотвърдени с нищо късни спомени на „очевидци” или на потомци на претендиращите да са участвали в препогребението на тленните останки на Дякона, записвани или огласявани при това 50-60 години след Освобождението. По стечение на обстоятелствата пък (бомбардировките над София по време на Втората световна война, небрежност или неопитност от страна на отделни служебни лица), откритите при спасителните разкопки на църквата „Св. Петка” и при строителните и ремонтни дейности в района на Министерството на земеделието кости са унищожени или завинаги изгубени. Ето защо, съвременната историческа наука не разполага с ясни и категорични доказателства в подкрепа на нито една от ширещите се днес хипотези за гроба на Левски.

Защо Левски е светец за революцията и трябва ли да бъде светец за църквата?

Васил Левски няма нужда от официалното му обявяване за светец, а и според каноните на православната ни църква това не е възможно. По-важно, според мен, е, че Левски има своето безспорно място в националната ни памет. За поколения българи той е и сигурно ще си остане най-точната мяра за себеотдаване в името на свободата и на народните правдини.

 

''Революцията и бъдещият свят''

 

 

 


Share Follow

Leave A Reply