Антоан Тонев е директор на 17 СУ „Дамян Груев“ в София. По образование е историк. През 2004 година завършва НГДЕК „Константин Кирил Философ“. Завършва специалност „История“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, като в бакалавърската степен специализацията му е по „Средновековна българска история“ (2008). През 2015 година успешно защитава дисертационен труд на тема „Преходът от федератски статут към ранносредновековна държавност в Европа и Средиземноморието (IV – VII век)“ и получава ОНС „доктор“.
Защо към онзи момент е било важно Независимостта да бъде обявена на конкретната дата? Известно е, че Фердинанд закратко размисля, но правителството на Малинов вече е взело решението.
Независимостта всъщност не е единичен акт. Независимостта е стремление на поколения българи, които са се борели, живеели и умирали с едничката цел да има свободна България. И когато през 1908-ма геополитическите условия позволяват България да излезе от желязната прегръдка на Османската империя, българското правителство знае, че шансът ще бъде даден веднъж и той не бива да бъде изпускан. Фердинанд, да, той е имал своите страхове и своите опасения. Най-вече се е притеснявал за короната и сигурността си и затова може би закратко е размислил. Но правителството твърдо е решило, че с присъединяването на Босна и Херцаговина към Австро-Унгария България също трябва да обяви своята Независимост и именно заради това на 22-ри септември сутринта в църквата „Свети Четирдесет мъченици“ в Търново е прочетен един манифест, с който се поставят основите на Третото българско царство – такова, каквото са си мечтаели да бъде поколения възрожденски българи и такова, на което са посветили живота си всички българи от 1878 до 9 септември 44-та, а някои и след това.
Вече казахте, че Независимостта не е единичен акт, но кой все пак изиграва ключовата роля за постигането й?
Ключовата роля изиграват българските политици, обществениците, интелектуалния елит и до голяма степен българският бизнес. Защото тогава целият народ е имал идеята Независимостта да се случи колкото се може по-бързо, колкото и да не е било изгодно това за някои. Например хората, които са се занимавали с промишленост са били заинтересовани България да остане в пределите на Османската империя, но по чисто родолюбиви, патриотични подбуди те са искали да излезат извън империята и България да бъде независима държава. И всъщност именно на тази синергия между различните обществени групи, ние дължим постигането на Независимостта. Трудно е да кажем коя група е допринесла най-много. Но според мен, разбира се, от чисто романтична гледна точка, най-много са допринесли военните, учителите и политиците.
Цар Фердинанд І, заобиколен от членовете на Кабинета във Велико Търново – 22 септември 1908 г.
Каква е символиката зад обявяването на Независимостта в църквата „Свети Четирдесет мъченици“ в Търново, както и какво е значението на придобиването на титлата цар от българския монарх?
Църквата „Свети Четиридесет мъченици“ има огромно значение за нашия народ и за нашата държавност. Там България ознаменува своето превръщане в хегемон в Югоизточна Европа по времето на цар Иван Асен Втори. Всички помним думите от надписа, където той казва, че всички други проживяват благодарение на него. Нещо подобно е имал в главата си Фердинанд като план – България да се превърне в християнския хегемон в Югоизточна Европа, контрапункт на ислямския хегемон, каквато е била Османската империя. И именно заради това в църквата „Свети Четиридесет мъченици“ се случва обявяването на Независимостта, за да се подчертае приемствеността между Великата българска държава от времето на цар Иван Асен Втори и възстановеното Трето българско царство, което е имало претенции към много територии, които към 1908 година все още не влизат в пределите на Княжеството.
Титлата цар също има своето значение, защото това е традиционната българска владетелска титла. Титлата княз много рядко, знаете, в историята е била употребявана от българите. Ние някак сме много по-силно свързани с царската титла и с имперската идеология. Затова Фердинанд я възстановява, защото България в неговите очи и в очите на българите от онова време е истинската империя на българите. И затова те са приемали съвсем нормално връщането на тази титла.
Църквата „Свети Четирдесет мъченици“, Търново
Какво действително носи обявяването на Независимостта? Съществува тезата, че парадоксално България е била по-самостоятелна и решителна в действията си преди 1908 година.
Така изглежда на пръв поглед. Но на България й е било сравнително лесно да се държи предизвикателно с Османската империя и със своите съседи докато все още е във някакъв вид юридическо обвързване с империята. След 1908-ма ние вече сме независима държава и всеки наш ход е внимателно следен от съседите ни, които не винаги са били добронамерени към нас, дори напротив. И затова българската политика, българската дипломация, българските военни действат много по-внимателно след 1908-ма. Те планират много по-детайлно нещата, но ние виждаме,че всичко си е струвало, когато през 1912-та освободената едва преди няколко десетилетия българска държава разгромява по бойните полета огромната Османска империя. И то не просто побеждава, тя обръща в бяг османските войски и доказва на цяла Европа, че българският войн знае как да се бие и как да побеждава.
Ако направим паралел между Независимостта и предхождащото я Съединение – кое събитие се откроява като по-значимо? Съществува мнението, че Независимостта е дело на европейската дипломация, доколкото Съединението се е случило въпреки нея.
И едното, и другото са възможни само и единствено благодарение на усилията на българския народ и на българските управляващи. Европейската дипломация е помагала и пречила и за двата акта. Различни са желанията на европейските политици. За Съединението например Великобритания е помогнала. За Независимостта са помогнали други, но това няма никакво значение. И едното, и другото биха били невъзможни без смелостта и без всеотдайната работа на всички българи. И затова аз мисля, че ние трябва да ги разглеждаме като български актове. А да сравняваме кой от двата е по-значим, може би, е твърде рано или, може би, никога няма да му дойде времето, защото и Съединението, и Независимостта имат своето важно място в националната ни история. И неслучайно днес те са официални празници, наред с 3-ти март.
Кадър: Informo.bg
Като преподавател Вие сте заобиколен от млади хора. Как оценявате отношението им към националните празници?
Смятам, че националните празници са крайъгълен камък във формирането на нашата национална идентичност. В нейното отстояване и в нейното показване пред света. Затова позитвни празници като 6-ти септември, като 22-ри септември са много важни за подрастващите и ние се стараем всяка година да измислим възможно най-интересния начин, по който да отбележим тези празници и да накараме децата да се докоснат до онова време, да помислят какво са чувствали техните предци преди 109 години и защо са вземали точно тези решения. И мога да кажа, че в последните години забелязвам едно много силно привличане у младите към историята и връщането именно към тези времена от 1878-ма до края на Третото българско царство. Това са безспорно едни много динамични, много величествени и много трагични в някои моменти времена. И младият българин сега си поставя много въпроси. Лута се из дебрите на тази история. И конкретно за 22-ри септември той търси наистина много отговори. Надявам се, че ние заедно ще му помогнем да ги намери.
А кой трябва да възпитава отношението към националната памет?
Всички. Семейството, на първо място, след това институциите в държавата. На първо място, от които са детската градина и училището. И след това и самото общество чрез медиите, дори, ако щете чрез бизнеса, колкото и странно да звучи, но аз съм бил в държави, на които национални празници всички фабрики и заводи биват украсени с националните знамена. Тук това все по-често се вижда. И аз съм уверен, че докъм десетина-петнайсет години и ние ще станем част от онези народи, които знаят как да уважават своите празници.
