Стойчо Стойчев е доктор по политология и доцент по политически науки. Неговата научна област и интереси са в сферата на организираната престъпност, криминалните пазари, анализът на политическия риск и прогнозирането.
Има ли основания за предсрочни избори? От ГЕРБ твърдят, че трусове в коалицията няма, а само вибрации. Ако е така, колко на дълбоко е разцеплението между партньорите в „Обединени патриоти“?
Предсрочни избори няма да има, защото никой няма интерес от такива избори. Нито ГЕРБ, нито „Обединените патриоти“, заедно или по отделно, защото такъв добър резултат, какъвто имат към момента, трудно биха могли да постигнат на предсрочни избори. А освен това не е ясно дали при една бъдеща композиция на един нов парламент, ще попаднат в управляващото мнозинство, в което се намират в момента. По същата причина, и „Воля“ на Веселин Марешки няма интерес за предсрочни избори, защото не е ясно дали изобщо ще влязат в парламента. А ДПС все още не са си преодоляли проблема по места с ДОСТ. Те също предпочитат забавянето на парламентарните избори във времето. И накрая БСП, които въпреки заявките си, че са готови да управляват, всъщност нямат такава готовност. Така че обективно погледнато в този парламент няма нито една партия, която истински и сърдечно да желае предсрочни избори.
Друг е въпросът дали сътресенията в управляващото мнозинство биха довели до някакъв вид разместване на подкрепата в правителството. Такова е възможно, ако конфликтът с Валери Симеонов, от една страна, и останалите партньори в управляващото мозинство, не говоря само за Волен Сидеров, в някои епизоди и премиерът Борисов, ако искате, може да доведе до излизането на Валери Симеонов от управляващата коалиция по примера на Радан Кънев от предишното НС. Доколкото в момента наблюдаваме неговото поведение, неговите изявления, той не е склонен на такава мярка все още. Честно казано не виждам и за в бъдеще да го направи, защото Патриотите са много по-прагматични в сравнение с ДСБ и Радан Кънев. И те гледат на участието си в управяващото мнозинство далеч по-малко идеологизирано. А повече прагматизма от това да са във власта и да се облагодетелстват. Затова и трус, в смисъл на разпадане на „Обединените патриоти“, не виждам в близко бъдеще да можем да предскажем. Какво остава за голямата коалиция и за стабилността на управлението.
Успешно ли беше Европредседателството, обективна ли е самооценката на правителството и съответно тези на президента и опозицията? Или е още рано да се поставят оценки?
Тези оценки няма как да бъдат обективни, когато са поставени от хората, които са свършили работата и от техните най-върли опоненти. Правителството се е прехвалило, а опозицията съответно ги свръхкритикува и омаловажава всичко, което са направили. Всъщност истинската оценка не би трябвало да идва и от България. Защото и гражданите, пък и отделни организации, никога нямат пълната представа как изглежда това Европредседателство. Всеки го мери през своята собствена призма и своите собствени нагласи. Затова, ако искаме някакаъв вид обективна оценка на Европредседателството, по-скоро трябва да гледаме по какъв начин го оценяват партньорите на България в ЕС.
И бих казал, че тази оценка е умерена. Защото видяхте веднага след Европредседателството, българското правителство се опита да капитализира според него успешното провеждане като като поиска влизането в ERM ІІ – механизмът на обменните курсове, и видяхте, че европейските държави отговориха уклончиво. Отново този акт беше двустранно тълуван. От една страна, ГЕРБ казаха, че това е успех, критиците на управлението пък казаха, че са получили покана за чакалнята на чакалнята, което не изглежда добре. В крайна сметка нито споделям ентусиазма, нито пък песимизма спрямо Европредседателството. Като административен ангажимент бе добре изпълнено. Като политики, които се реализираха – трудно бихме могли да подчертаем нещо освен пробива със спора за името на Македония. Който, разбира се, не можем да го отдадем само на българското правителсво, но българското правителство имаше дейно участие в неговото разрешаване, което дава някаква перспектива на Македония за евентуално бъдещо членство във времето.
Чие беше Председателството? Лидерът на опозицята Корнелия Нинова заяви, че Председателството е било превърнато в еднопартийно мероприятие и в пиар в лична изгода на премиера, но БСП също не изпълни напълно обещанието си да даде подкрепата си по важните въпроси.
Председателството беше на България наистина. Видяхме, че премиерът Бойко Борисов беше във фокусите на прожекторите, защото като правителствен ръководител председателстваше ЕС, участваше в различни международни форуми. Но пък, който и да беше министър-председател по това време, дори и самата г-жа Нинова да беше, по същия начин щеше върху нея да бъде насочено общественото внимание. Не бих казал, че подобни обвинения са основателни. Председателството си беше за България, добре беше свършено, премина без някакъв голям скандал. А и от друга страна, никога не се е стигало реално до подкрепата на БСП за някакви политики в рамките на Председателството.
Защо БСП изобщо да си изпълнява обещанията? Ясно е, че българските партии трудно могат да бъдат обединени по някаква национално отговорна кауза. Българските партии към момента, ако искате и в последните седмици, вземете гласуването в НС, ще видите, че се обединяват обикновено, когато става дума за лобистки интереси. В случая визирам конкретно Закона за приватизацията и следприватизационния контрол. Където се наблюдават странни гласувания в пленарната зала. Така че подкрепа на БСП никой, в това число и Бойко Борисов, не е очаквал да получава по време на Председателството. Напротив видяхте внасяне на вот на недоверие, критикуване по всички възможни линии, които да поддържат високото ниво на противопоставяне на БСП и ГЕРБ.
На какво се дължи истеричното поведение на левицата? Провокирана ли е само от проблемите в държавата или поведението й е свързано и с проблеми вътре в партията?
Това поведение е свързано най-вече с електората. През призмата на някакви бъдещи избори, най-вероятно редовни, европейски, местни избори. Защото поддържането на високо равнище на напрежение между ГЕРБ и БСП, фокусирането на цялото обществено внимание върху скандалите между ГЕРБ и БСП всъщност задушава малките партии. Те остават изолирани и вече хората спират да им обръщат внимание. Те губят електорат, затова виждате как отчаяно Веселин Марешки се опитва някакви инициативи да прави. Ако искате дори, циркаджийските изпълнения на Волен Сидеров и на Валери Симеонов, също са в тази посока. Защото те усещат, че губят изключително много от борбата между големите в българската политка.
Така, че Корнелия Нинова в стремежа си да закрепи електоралните резултати от 2016-2017 година и да увеличи електоралното състояние, търси възможност за конфронтация с ГЕРБ, от което страдат малките и като цяло всъщност води до тяхната радикализация. Може би тези дразги в рамките на „Обединените патриоти“ са продукт именно на по-големте архедразги срещу БСП и президента Радев, от една страна, и Бойко Борисов и ГЕРБ, от друга. Виждате, че и двете партии си извадиха и специални „остриета“, които присъстват по екраните- Таско Ерменков срещу Тома Биков, после и в съда си внасят сигнали за еднf или друго. Това е изключително остра линия на противопоставяне на големите партии, която задушава малките.
Как си обяснявате „онемелия“ вот на недоверие, внесен от БСП по темата „Сигурност“?
Като всеки пореден вот целта му не е да предизвика някакви парламентарни действия, тоест да падне правителството ила пък да доведе до оставката на дадения министър, срещу който е внесен, в случая министърът на вътрешните работи. Целта на този вот беше да се поддържа скандалът, да има отново поле за изява и нападки. В случая обаче ГЕРБ просто успяха да го тушират. Като изобщо не се включиха в дебатите. И на практика един вот оставен без дебати лишава вносителите му от поле за политическа изява, каквато те са търсели чрез него. Дори реално никой не е мислел, че вотът ще мине, БСП сигурно са се надявали на някакви по-големи дискусии, от които да си извадят някакви неща, които да се въртят пет-десет дена по медиите и да доведат до някакъв ефект, но в крайна сметка не се получи този път и все по-малко ще се получава. Просто защото виждате вече, че внасянето на вот на недоверие престава да бъде новина.
Ако преди 15-20 години да се внесе вот на недоверие срещу правителството беше наистина нещо сериозно, на него се гледаше с голямо внимание, обсъждаше се от общественици и от граждани, сега в момента използването твърде често на тази парламентарна процедура до голяма степен затъпява общественият ефект, който тя би имала и хората спират да обръщат внимание на вота, защото е просто поредният вот от серия вотове, който се внася. Нещо подобно вече се случва и с референдумите, в един момент хората ще се уморят да участват в референдуми, защото всеки започна да развява тази карта за какво ли не. Както вотът на недоверие, така и референдумът са много важни инструменти за оказване на натиск и контрол над управляващите, трябва да бъдат по-благоразумно използвани, за да не се маргинализират в крайна сметка.
Какво стои в основата на дразгите между премиер и президент? Кой ги инициира и има ли печеливш от тях?
Най-големият печеливш към момента, виждате рейтингите, е Румен Радев. Защото това е наистина война на рейтинги. От една страна, премиерът Борисов и ГЕРБ, от друга, алтернативата, ако въобще можем да кажем, че има такава ясно структурирана – президент, БСП, някакви други лица, формации, които витаят около тях, парламентарно представени партии, и флагманите на този блок, който опозиционира на ГЕРБ са Корнелия Нинова и Румен Радев. Президентът използва своята институционална позиция да атакува правителсвото при всеки възможен случай. В някои случай дори и самото парламентарно мнозинство му дава основателни поводи – като наложеното вето на Закона за приватизацията и следприватизационния контрол. Изключително отвратителен законопроект, нагло приет. В ръцете на президента се навря управляващото правителство, за да може сега той да стои от своята президентска трибуна, да ги критикува и на всичкото отгоре да излиза г-н Цветанов и да казва, че ГЕРБ ще приемат ветото на президента, което е някакъв вид развяване на бяло знаме.
Трябва да бъде много по-внимателно управляващото мнозинство и премиерът Бойко Борисов по отношение на президента, защото той се доказа като опасен за тях, победи ги на президентските избори, към момента очевидно каквито и да са пиар ходовете му и акциите му, които той и неговия екип произвеждат, го извеждат на много по-висок рейтинг, отколкото на премиера, така че към момента поне той печели в тази война. Вече, когато си премерят електоралното силите под някаква форма на бъдещи избори, тогава ще отчетем и кой всъщност е печелившият от това противопоставяне.
Народното събрание излиза във ваканция – каква оценка можем да дадем на работата на депутатите, кой беше най-активен и кой каква роля изигра през изминалия политически сезон? Имаше и не малко оставки.
Доста оставки имаше и то основно на базата на това истерично поведение на двете основни партии. Изнервянето до краен предел, противопоставянето на остриетата. Разбира се, най-активни в парламента бяха ГЕРБ и БСП. Но те не се сблъскаха по някакви принципни различия, по законодателни идеи. Те се сблъскаха на базата на чистото си съперничество за любовта на хората и най-вече за достъпа до властта. Всъщност големият проблем на БСП е не безобразията, които ГЕРБ правят в управлението, а това, че не са те в позицията да правят тези безобразия и че не са те управляващи.
А същевременно пък големият проблем на ГЕРБ е, че трудно търпят критика и при всяка една критична позиция предвиждат едва ли не враг, като вече стигнахме до квалификацци като заплаха за националната сигурност, терористични заплахи и т.н. Твърде далеч отидоха и двете големи партии. Разбира се, от друга страна по-малките партии – с този последен законопроект „Обединените патриоти“ доказаха, че са едни политически брокери, които просто пробутаха в дванайсет без пет някакви промени. Ясно е на всички, че тези промени няма как да минат. Това много заприлича на онзи акт от 2013 година – назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС, което разбуни изключително много държавата.
Просто политическите партии трябва да внимават в упрвлението да не се самозабравят, а тези които са в опозиция да не рушат държавността, защото и такива примери имахме от миналата седмица в случаите с чума по дребните преживни животни в Странджа, където лидерката на опозицията напрактика обяснявше на хората, че прилагането на закона е изключително лошо нещо. И президента ги подкрепи. Разбира се, те не са го казали в прав текст, но посланията им бяха точно в тази посока. Не може парламентаристи, президенти и т.н да обясняват на хората, че прилагането на правилата и процедурите, които са разписани в българските нормативни документи са изключително вредни, лоши и едва ли не национално предателство. Конкретните оставки няма какво да коментираме, те бяха факт. Видяхме, че се реагира най-малко, когато имаше явни заплахи срещу свободата на словото, когато имаше явно ограничаване на правото на опозицията да говори и знакови фигури от управляващата партия си тръгнаха от позицииите, които заемаха.
