„Наистина, ако бяхме имали само един враг, ако беше против нас един-едничък турчинът, макар десет погански хомота да бяха на врата ни, досега биха станали на парчета и десеттях.“ Това пише Яворов във вестник „Свобода или смърт!“, брой 12 от 21 април 1903 в статия, озаглавена „Ако имахме само един враг“. По това време той е редактор на вестника, както и на редица други, свързани с борбата за Македония, издания. Само преди година, през 1902, за първи път влиза в Македония като четник. Пленен е скоро след това и се завръща в България. Към този момент Яворов е едва на 24 години. Предстои му да бъде четник на Яне Сандански и да стане верен сподвижници на Гоце Делчев и негов биограф. При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение. Но въпреки че съвременници и изследователи го сравняват с Ботев, на Яворов сякаш не му е съвсем по мярка категорията „поет революционер“.
„Достатъчно бе човек да го види – наивността, която се четеше по лицето му, – да го слуша веднъж, когато говори – този глас като че ли идваше отдалече, – за да разбере, че той не е човек, създаден за политически борби. Всичко видимо у него го делеше от политиката и навяваше представата за писателя и поета, който познаваме от неговото дело.“ Такъв го описва неговият съвременник и легендарен публицист Симеон Радев. Повече поет, по-малко революционер, Яворов не прилича на своите предшественици и съвременници.
Четата на Яворов, с която участва в Балканската война
„Популяризацията на изкуството, поевтиняването, демократизирането му – то е неговото унижение. Изкуството е отбрана, празнична храна, или, нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул…А тези стихове са отбрана храна.“ Това пише П.П. Славейков в предговора към второто издание на „Стихотворения“ на Яворов през 1904 година. Славейков и Яворов са двама от четиримата в кръга „Мисъл“, свързва ги вкусът към „отбраната храна“ и желанието да скъсат с традиционната Вазова стилистика, да отворят границите за модернизма в литературата и да наложат една „по-висока“, но и по трудно смилаема култура. През 1908 година Пенчо Славейков става директор на Народния театър и привлича Яворов за артистичен секретар. В този период Яворов пише двата си драматургични шедьовъра – „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“, които по нищо не отстъпват на Вазовите „Към пропаст“ и „Службогонци“.
„В тая страна има много слънце, но има и някаква тьмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черния прах на един груб живот – с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата?“, пише Яворов във „В полите на Витоша“. Самият Яворов обаче е извън календара. Той е извънреден както в редовете на българската литература, така и сред редиците на българските културни дейци. По-модерен, по-европейски.
Кръгът „Мисъл“
„Аз бих желал да не съществуваше моето минало до вчерашния ден, когато те съзрях като една икона, и когато те слушах като една небесна песен. Аз бих желал целият ми живот да беше само един спомен за тебе и цялото ми същество – само една мечта все за тебе.“ През 1906 година Яворов си позволява неуместна откровеност. В списание „Мисъл“ е публикуван цикълът „Писма“. Кореспондентът на Яворов е 16-годишната Мина Тодорова. Няколко години по-късно, едва 20-годишна Мина умира от туберколоза. През 1912 година Яворов се жени за дъщерята на Петко Каравелов – Лора. На 30 ноември 1913 г. Лора се самоубива, като се застрелва в дома им на ул. „Раковски“. Малко след това, самият Яворов прави опит за самоубийство, в резултат на което губи зрението си. Следва разследване.
Версиите са две – самоубийство и убийството. Въпреки експертиза, в общественото съзнание, под влияние на пресата, се налага втората версия, и срещу поета бива заведено дело. Това става причина година по-късно Яворов да сложи край на живота си на днешната дата. „Яворов влизаше от тъмната нощ не като дошел отнякъде, а като роден от нея. Една смърт го беше отнесла, а нощта го възвърна при нас. Когато изкачваше стълбата нагоре, всичката тайнственост, бездънност и тъмна скръб на нощта нахлуваха с него. И всички млъкваха – защото оня свят, отдето дойде той, и през черните очила ни гледаха мъртвите за нас очи, беше черната бездна на нещастието…“ Така рисува с думи близката на Яворов поетеса Дора Габе портрета му, който от героичен стана трагичен.
Яворов и съпругата му Лора Каравелова
Портретът на Яворов обаче не окачваме на стената. Той не е еднозначен. Не крещи героизъм. Няма осанката на политик или на патриарх – само поезия, отбрана поезия. На днешната дата няма сирени или паметно шествие. Всъщност малко хора я помнят. Тя е трагична. Яворов не умира в бой или на бесилото. Не се вписва съвсем в парадигмата на будител, на борец за свобода. Тези категории са му тесни. Тясна му е и рамката на портрета. Той е извънмерен и затова трябва да го помним.
